ПРИКАЗКА ЗА БЯЛАТА ПТИЦА

Някога, в дълбините на времето, живяло едно царство. Това било царството на мрака, където мъглата висяла толкова низко над земята, че никой и никога не бил виждал истинската слънчева светлина. А повърхността на земята изцяло била покрита с дебел слой гъста лепкава кал. Сред тази тъмнина и кал пъплели едни удивително окаляни същества, които, незнайно защо, наричали себе си птици, макар че никога не летели и дори и не знаели какво значи това. Никоя от тях не си спомняла кои са те и откъде идват. А те не се и замисляли особено над всичко това — отдавна били свикнали със този си живот и не си го представяли друг.
Птиците установили свои закони, разделили се на големи ята и поделили помежду си всичката кал и цялата територия на царството. Тази кал била основното им богатство и всяка от тях в продължение на целия си живот се стремяла да придобие за себе си колкото може повече от нея. Заради тази кал птиците и техните ята постоянно враждували помежду си. И понякога враждата им прераствала в истински войни, в които птиците безпощадно кълвели своите съперници и противници.
Количеството кал определяло и положението на една птица в обществото; а малцината, които успели да натрупат за себе си огромни купчини кал, се ползвали с особено уважение сред другите, като гледали презрително своите по-неуспели събратя, притежаващи само малки купчинки.
Всяко ято си избирало свой водач и той управлявал всички негови дела, като си намирал помощници и разпределял между тях дадената му власт. Тъй като тези водачи не познавали истинското предназначение на един водач — да лети начело на ятото, избирайки за него пътя към по-добър живот и водейки го към светлината, то те живеели както знаели, обграждайки се с приближени и с всевъзможни почести.
Сред птиците имало и учени, които тълкували законите на ятото, разсъждавали над философските проблеми на живота в калта и изследвали процесите на натрупване и разпределение на калта между птиците и ятата. Това били много умни птици, създали цели учения и ползващи се с голямо уважение в ятата.
Този живот постепенно породил у птиците жадност и завист, а също и стремеж да се издигнеш над себеподобните си. Те започнали да отглеждат в този дух и своите пиленца, подготвяйки ги от малки да се борят за място в ятото. И децата на свой ред се потапяли в това съществуване, придобивайки привичките и навиците на своите родители. И с течение на времето, забравяйки радостите и мечтите на детството, те ставали сериозни, унили и скучни.
Така живели птиците в своята земя, приспособявайки се към нейните условия. И всичко би било добре, ако не съществувало едно обстоятелство, което нарушавало тяхното спокойствие. Живеела сред тях легендата за онези древни времена, когато на земята внезапно се появила една необикновена бяла Птица, която умеела да лети и била истински Водач. Перата Й не били облепени с кал, както при другите птици и Тя сияела с удивителна чистота и разказвала удивителни неща.
Разказвала за това, че една огромна Птица-Слънце е създала всички птици, за да летят в чистото безоблачно небе, а не да се ровят в калта. И че там, във висините, зад непроницаемата мъгла, ги чака удивителния приказен свят на прекрасния огнен Родител-Слънце, който живее по съвсем други закони.
От тези далечни времена останали само особени ята птици, които носели бели одеяния, олицетворяващи белия цвят на Великия Водач. Те живеели като всички и също не умеели да летят, но разказвали навсякъде древната легенда и почитали Птицата-Слънце, извършвайки ежедневни ритуали. Тези ята също си имали водачи, които всички слушали и уважавали.
Едни птици вярвали на легендата и очаквали завръщането на Великия Водач, други продължавали да живеят както преди, не вярвайки на никакви приказки за по-добър свят. Все пак се изнизвали ден след ден и всички живеели по познатия начин.
Но ето че в едно от ятата неизвестно как се появила на бял свят още една птица. Като всички други пиленца тя се приспособявала към съществуването в ятото, като помалко-помалко внимателно откривала заобикалящия свят. След това тя пораснала, станала голяма и силна птица и заживяла като всички. И това продължило дотогава, докато не се случило следното.
През един обикновен сумрачен ден сияещ лъч светлина внезапно проникнал отгоре през обичайния сумрак, пронизал тази птица право в сърцето, като го изпълнил с удивителна топлина и любов. И тя си спомнила… Спомнила си, че именно тя е онази най-прекрасна птица, за която разказвала легендата. И този лъч бил дошъл от Великия Й Родител-Слънце, който Я е изпратил тук, в царството на мрака, за да може да изведе от него своите събратя, като ги научи да летят.
Волята на Родителя оживила сърцето на Великата Птица и то се озарило от удивително сияние. И Тя, като древна легенда, възкръснала от времето, се обърнала към своите събратя, разказвайки отново, както в онези далечни години, за Родителя-Слънце и за един друг свят, свят на любов и топлина, където птиците свободно се реят в безкрайното синьо небе.
Тя ходела от птица на птица, от ято на ято, неуморно призовавайки ги да разтворят криле и да се устремят след Нея в Царството на Светлината, където ги чака Птицата-Слънце. При това Тя ставала все по-светла и по-светла, докато не станала ослепително бяла, съвършено различна от другите птици.
И колкото повече говорела тази прекрасна Птица, толкова по-голямо раздразнение и неприемане предизвиквали думите Й у слушащите Я птици, заслепени от Нейната непривична белота и възмутени от това, което говорела.
И започнали всячески да Я оскърбяват, настоявайки да бъде наказана незабавно и Я замеряли с черната кал, стараейки се да я окалят. Но калта, летяща от всички страни към Нея, незнайно как въобще не докосвала белите пера на удивителната Птица, а на всичките им крясъци Тя не обръщала никакво внимание, продължавайки да ходи сред тях с високо вдигната глава.
Сиянието, което се излъчвало от Прекрасната Птица, ставало все по-силно и по-силно, като осветявало заобикалящия свят и мнозина го видели в цялото му безобразие. Някои птици сами започнали да се приближават към Водача и да слушат разказите Му за чистото небе.
Със замряло сърце и притворени очи те слушали за света на доброто и любовта, където няма вражда и завист.
През това време възмутените крясъци ставали все по-силни и по-силни. Всред тях можело да се чуят и гласовете на тези, които се кланяли на Птицата-Слънце. Сега, когато се появила истинската бяла Птица, станало видно, че и техните пера са окаляни като на всички и те също не умеят да летят.
А Водачът говорел на събралото се около Него ято от скромни и мечтателни птици за Великия Полет през вечността, за прекрасното реене, което няма да свърши никога. Но дори и тези птици били безсилни да направят това, към което ги призовавал Той, а само силно се притискали към Него. Прекрасният Водач ги гледал тъжно и сърцето му все повече се изпълвало с болка и страдание заради безверието на своите родственици. А след известно време самите те започнали да разказват на другите птици за завръщането на Великия Водач, за възможността да полетят и за новия свят, който очаква всички тях. Учейки събратята си на новия живот, те ставали все по-значителни в собствените си очи, при което съвършено не забелязвали главното: че от това самите те никак не се били променили и дори не се били научили да летят. И колко Й домъчняло на Великата бяла Птица. Дълго стояла Тя, печално склонила прекрасната си глава, без да погледне никого. Но заобикалящите Я птици не забелязали, че Водачът им е замълчал и продължавали да крещят на всички посоки за великото събитие и за едно съвършено ново ято, като при това се стараели да заемат място колкото може по-близо до самия Водач, за да могат останалите да видят тяхната близост с Него. Накрая Водачът вдигнал глава и като отправил внимателен поглед към всички, отново заговорил.
"Аз отлитам — казал Той. — Дълго слушахте от Мен какво трябва да направите, за да полетите. Ала вие не Ми повярвахте и затова сте още тук — на земята и в калта. За да започнете новия живот — животът на реещи се в небето птици — трябва не да говорите за него, а просто да го приемете и за полетите. И когато се издигнете във висините, тогава ще видите и ще почувствате всичко, за което ви говорих — вече няма да можете да бъдете такива, каквито сте сега, — вие ще станете други. Затова Аз ви оставям в този свят на мрак и суета и ще ви чакам там, горе, в небето, което вие никога не сте виждали. Аз ще отлитам все по-далеч и по-далеч по великия Път на Вечността и няма да се обръщам да видя: следва ли Ме някой. Защото Аз съм Водач и Моето задължение е да гледам само напред, избирайки пътя за ятото. И Моят час дойде."
Казвайки това, Водачът замълчал. Мълчали и наобиколилите Го птици, зашеметени от чутото. И тогава Той разперил своите могъщи и прекрасни криле, вдъхнал въздух с пални гърди и литнал. Дълго летял Той сам в мрака, неуморно размахвайки криле. Най-после тъмнината започнала да се разсейва и Той се изтръгнал от нея в просторите на безкрайното чисто небе, изпълнено със сияещата светлина на огромното Слънце. Велико щастие пронизало сърцето Му и с ликуващ вик Той започнал да призовава към небесата своите събратя, които били останали някъде далеч под пелената на сивата мъгла.
Птиците, които останали долу, дълго стояли, мълчаливо гледайки нагоре в непроницаемия мрак, където изчезнал техният Водач, безсилни да повярват в това, което се случило. После помежду им започнали тихи разговори — че единствено Великата бяла Птица е способна да лети, защото Нейните пера са чисти, а не полепнали с кал, както у всички останали птици. Други започнали да осъждат Водача, че ги е оставил така, на произвола на съдбата, независимо от цялата им преданост към Него.Трети просто дотолкова се объркали, че започнали да търчат напред-назад по поляната и не можели място да си намерят. Сред тези, които останали долу, имало и една особено окаляна птица, която дошла при Водача по-късно от другите, но Неговия образ и Неговите думи залегнали дълбоко в сърцето й. Тя винаги със замиращо сърце слушала разказите Му за приказния свят и мечтаела за дивни прелети в бездънното небе. Но тя била толкова оплескана с кал, че не можела и да си помисли за някакъв полет. Сега, след като загубила своя Водач, тя почувствала, че заедно с Него си е отишъл и живота, отишло си е щастието. И седяла тя настрана, омърлушена и безучастна към всичко.
И когато общата мъка и смут достигнали предела си, изведнъж отнякъде отгоре, от надвисналия сумрак, до тях достигнал далечния призивен вик на Водача. Всички птици потръпнали и, притаявайки дъх, повдигнали глави. А, кръжейки в небето, самотният Водач се издигал все по-високо и по-високо към Слънцето и викал, викал, призовавайки останалите долу да го последват. С надежда гледал Той към сивата мъгла, но повече никой не се появил от нея. И плачело сърцето на великата Птица от любов към своите изгубени братя, а през това време крилата Й продължавали да Я отнасят все по-далеч и по-далеч.
Птиците стояли и гледали нагоре, заслушани в призивните викове на отдалечаващия се Водач. Неочаквано онази най-окаляна птица, безсилна повече да понася болката от раздялата и болката, звучаща във виковете на нейния безкрайно роден Водач, не издържала. Забравяйки за всичко, тя се затичала, затворила очи и с всичките сили, които имала, отскочила нагоре — натам, накъдето я зовяло нейното любящо сърце. И се случило чудо! Птицата не паднала обратно на земята. Крилата й, независимо от полепналата по-тях кал, сами се разперили и я понесли към желаната цел. И когато слоят мрак свършил, пред очите на изумената птица, виждаща за първи път огромното небе, внезапно се разкрил един ослепителен и прекрасен свят. И в тази безкрайна синева на кръгове се издигал все по-нагоре белоснежният Водач, озарен от слънчевите лъчи. Радостно размахвайки криле и крещейки от преизпълващия я възторг, птицата се устремила след Него и Го настигнала. Водачът извърнал леко глава и само очите му се усмихнали, когато зърнали старателно размахващата криле птица, която Го следвала.
А през това време на земята започнало да става невероятното. Увличани от могъщия призив на своите сърца, птиците от останалото долу ято една след друга се затичвали и излитали към висините, изчезвайки в тъмното небе. И скоро оттам започнали да долитат техните радостни викове, когато те настигали своя Водач и своите събратя. Отлитащите птици привличали вниманието и на останалите, които от всички страни се устремили към ятото и то започнало бързо да се разраства, а желаещите да се научат да летят все прииждали и прииждали. Ятото, летящо в безкрайното небе, се издигало все по-високо и по-високо, следвайки белоснежната Птица. И колкото по-дълго летели птиците, толкова по-чисти и бели ставали те, а техните крила — все по-могъщи. Сгрявани от лъчите на великото Слънце, те се реели из бездънното синьо небе, изпълвайки се с радост и любов. А от мрака продължавали да се изтръгват все нови и нови птици и да настигат своите събратя. И нямали край. Водейки своите питомци по пътя, известен единствено Нему, великият Водач зорко гледал напред през времето и пространството. И знаел Той, че вече няма сила, способна да спре този велик прелет. Той бил изпълнил волята на своя Родител-Слънце, чиито деца сега летели след Него. Птиците встъпвали в новия живот. Започвал Великият Полет на Вечността.